Топ 10 на боксьорите от 80-те години на миналия век – част 2

Топ 10 на боксьорите от 80-те години на миналия век – част 2

Най-добрите петима, които наследиха Мохамед Али и талантливото му поколение

Осемдесетте години на двадесети век са едни от най-изискващите в света на бокса, защото голяма част от състезателите трябва да бъдат достойни наследници на великото поколение, което ни предлага Мохамед Али и още редица имена, станали нарицателно не само за примери в този спорт, но и примери за истински атлети. Все пак голяма част от професионалните спортисти на ринга успяват да покрият тези показатели. В тази статия ще ви представим и финалната петица от топ 10 на най-добрите боксьори от 80-те години на миналия век.

Започваме с петата позиция, която е отредена за великия Майк Тайсън. В началото на въпросното десетилетие той още е гимназист, но скоро става един от учениците на прочутият боксьор Къс Д‘Амато, който вижда в него идеалният шампион в тежка категория. До края на 80-те той се утвърждава като един от най-добрите в историята на дивизията. Компактен и изключително мощен, експлозивен и в перфектно физическо състояние „Железния“, както е прякорът на боксьора, е перфектен за стила на Д‘Амато. През 1986-а той чупи рекорда на предишния състезател, трениран от Д‘Аато Флойд Патерсън, ставайки най-младия шампион в тежка категория, когато побеждава носителя на пояса на WBC Тревър Бърбик. През 87-а следват успехи над Тони Тъбс за титлата на IBF и над Джеймс Смит, за да стане шампион и на Световната боксова асоциация. В оставащите години до края на десетилетието Майк просто не спира да сее хаос в дивизията. Някой може и да твърдят, че Майк просто няма конкуренция, но освен споменатите Тъбс и Бърбик, „Железния“ побеждава Франк Бруно, Пинклън Томас, Лари Холмс и Майкъл Спинкс, за да демонстрира, че най-силните му години са между 1986-а и 1989-а. През 90-те той завоюва още една титла, но вече далеч не е същия боксьор.

Малко преди призовата тройка остава Аарън Прайър. В началото на 80-те „Ястреба“ излиза на сцената като разрушител, развихрящ се срещу всеки съперник и забавляващ публиката. Още през 1980-а той печели титлата в лека полусредна категория, нокаутирайки Антонио Сервантес в четвъртия рунд. Следващите пет години той тероризира противниците си и доминира. През 1982-а той побеждава Алексис Аргуельо в един от най-великите боеве в историята, продължи 14 рунда. За съжаление наркотиците пречат доминацията му да продължи по-дълго време и през втората половина на 80-те, той допуска единствената си загуба, дошла от Боби Джо Йънг. След отказа си от спорта, той се отказва и от зависимостта си, ставайки вдъхновение за редица наркомани да спрат да употребяват забранените вещества. Много специалисти и най-вече фенове го считат за най-великият в лека полусредна категория.

На трето място поставяме Томас Хърнс. В най-добрите си мачове той е толкова велик, колкото най-великите в спорта. Ако беше в по-добра физическа форма и издържаше на повече удари, той може би щеше да бъде считан и за един от най-великите на всички времена. Хърнс е от първото поколение велики шампиони, излезли от легендарната зала за Еманюел Стюърд в Детройт. Той е изключително техничен боксьор и има невероятен десен удар. През 1981-а той се изправя срещу Рей Ленърд в битка между двама шампиони в полусредна категория. В един от най-великите мачове в историята на дивизията Хърнс води до 14-ия рунд преди да загуби с технически нокаут след невероятна серия на Ленърд. Състезателят от Тенеси печели титлата на Световния боксов съвет след успех над Уилфред Бенитес през 1982-а, а две години по-късно прави невероятна защита срещу Роберто Дуран. В най-епичния мач за последните 30 години обаче, Марвълъс Марвин Хаглър сваля Хърнс от трона през 85-а. През втората половина от десетилетието той печели титлите в средна и супер средна категория, а единствената му срамна загуба е от Айрън Баркли в третия рунд през 1988г.

На второ място остава Шугър Рей Ленърд. Колкото и велик боксьор да е носителят на златен медал от Олимпийските игри в Монреал през 1976-а, той има на кого да отстъпи първото място. И все пак говорим за една велика кариера, започнала далеч преди той да стане професионалист. Малко преди началото на 80-те години Шугър грабва титлата на WBC в полусредна категория от великия Уилфред Бенитес. И макар че губи колана от Роберто Дуран през 1980г., той си го връща само пет месеца по-късно, отказвайки шампиона в осмия рунд. Година по-късно взима колана на Томас Хърнс в мач, за който вече стана дума, за да грабне световната титла и на WBA. В рамките на тези две години шестимата опоненти на Рей са с 273 победи и само 7 загуби, което означава, че за него лесен мач няма. След като спира Брус Финч през 82-а, Ленърд се отказва за почти две години, преди да се завърне с успех над Кевин Хауърд в девет рунда през 84-а. Това обаче е единственият му мач преди 1987-а, когато той отнема всички титли от Марвин Хаглър след неединодушно съдийско решение. Решение, което и до ден днешен остава много спорно. Все пак представянето на Ленърд в този двубой е повече от уникално. През 80-те той печели титлите в супер средна и лека тежка категория.

Номер едно обаче е и си остава Марвълъс Марвин Хаглър. Въпреки гореспоменатата и, може би, незаслужена загуба от Рей Ленърд, той е боксьорът оставил най-трайна следа през 80-те години на миналия век. Той е най-доминиращ от всички не само в своята дивизия. През 70-те години всеки избягва мачовете с Марвълъс, но точно през 1980-а той най-после печели титлата в средна категория, побеждавайки Алан Минтър в неговата родина, на „Уембли“ и то само за три рунда. В следващите 6 години Хаглър прави 12 успешни титли и само Роберто Дуран успява да го затрудни. Марвълъс изглежда така, сякаш просто няма конкуренция. Все пак победата със 115:113 на Шугър Рей Ленърд, макар и незаслужена, е част от неговата история. Част от най-великите мачове в бокса, но толкова незначителна за една подобна класация, в която трябва да отбележим, че ако Мохамед Али има своя наследник, макар и не в същата категория, то неговото име несъмнено трябва да е Марвин Хаглър.

.