„Всяка следваща неделя“ разкри как работи един професионален отбор по американски футбол

„Всяка следваща неделя“ разкри как работи един професионален отбор по американски футбол

Как историята оцелява, въпреки опитите на режисьора да я развали

Продукцията на Оливър Стоун „Всяка една неделя“, или на английски „Any Given Sunday”, е интелигентен спортен филм, който обаче е затрупан от редица похвати в киното, които изглеждат излишни на фона острите и наблюдателни драматични сцени. Монтажите в съвсем различен стил от драматургията и неразбираемите спортни кадри доста развалят иначе добрата идея. Това, което може да ви впечатли, е фактът, че основната история оцелява.

Във филма се разкрива как всъщност функционира един професионален отбор по американски футбол. Научаваме, че дори опитните куотърбекове се съмняват в себе си, контузените играчи трябва да поемат огромни рискове, за да продължат кариерата си. Научаваме, че славата за една нощ може да превърне един младок в клоун, че хората от една от най-известните спортни телевизии просто търсят как да се промотират сами, че жените на собствениците се превръщат в алкохолички, а дъщерите им смятат, че са наясно с всичко, относно американския футбол. От този филм разбираме и как всъщност треньорите се справят в тежките моменти, как реагират на отчаянието. Също така си припомняме, че всички големи мачове се решават в последните секунди.

Това не е нещо кой знае колко изненадващо за зрителите, но Стоун и актьорите придават човешко лице на това, което е в главата на всеки по-страстен фен на този спорт. Най-доброто във филма със сигурност са сцените на диалога. Ал Пачино, удобен и убедителен в ролята на Тони Д‘Амато, е човекът, който се опитва да подобри представянето на позакъсалия го Маями Шаркс. Именно една негова реч по време на плейофите, за които едвам класира тима си, става най-известната сцена от филма. Играта на Ал Пачино ни напомня, че актьорите са способни да превърнат клишетата в сценария в истински значими моменти.

Джейми Фокс, който играе ролята на третия коутърбек на тима, сякаш допълва фигурата на Тони Д‘Амато, за да помогне на своя тим да започне да печели, макар че е без двамата си най-основни играчи на тази позиция, които са изнесени на носилки. Биймън обаче първоначално е нервен от голямата отговорност, която трябва да поеме, а с течение на времето преминава от несигурност и уязвимост към нахалство и непоносимост, но все пак не постъпва грешно, а дори се разкайва за част от поведението си, което прави героят много труден за изиграване от Фокс.

След смъртта на собственика на отбора, назначил Д‘Амато за треньор, неговата дъщеря трябва да поеме ръководните функции, а в ролята ѝ е прекрасната Камерън Диас. Както тя, така и майка ѝ, която постоянно е с мартини в ръка, въобще не са възприемани добре в мъжката игра. Диас дори има идея да премести франчайза с идеята да забогатее.

Денис Куейд, който е в ролята на куотърбека ветеран, получаващ тежка контузия, има една от главните роли. Именно травмата на Джак Рууни задвижва сюжета на филма. Той е показан в неочаквана светлина на лидер на терена, но същевременно преследван от несигурност. В един момент дори мисли да спре с футбола, но жена му не иска и да чуе за това.

Освен тези актьори, виждаме и редица поддържащи роли като най-силната от тях е тази на професионалният ветеран Лорън Тейлър, който иска да продължи да играе максимално дълго, дори да рискува живота си с това. Във филма участват и още много познати лица като Чарлтън Хестън, Аарън Екхарт, LL Cool J, Джон Макгинли, Бил Белами, Джим Браун, Джуни Унитас и Лела Рошън. Причината героите им да не са добре развити и да не оставят траен отпечатък са именно странните и недоразбрани спортни сцени, както и множеството ефекти при монтажа. Реално погледнато няма последователност от спортни действия, в която да се проследи стратегията на играта и да бъде разбрано действието на терена. Вместо това Стоун използва множество близки планове и редица монтажни звукови ефекти, които дори могат да подразнят на моменти. На практика режисьорът се опитва да ни покаже детайли като въртящата се топка в забавен кадър при подаване, което още повече ни отдалечава от истинската игра.

Прекаленото наличие на музика, която на всичкото отгоре е и доста силна, създава усещането за несигурност на режисьора, който сякаш се опитва да прикрие част от неточностите си. Излиза така, сякаш „Всяка следваща неделя“ се нуждае от декорация, която да скрие вътрешните неуредици, но тази декорация не успява да се превърне в търсената прекрасна витрина, която да ни заблуди, че вътре се крие нещо още по-прекрасно. Напротив, въпреки нея можеш да откриеш красотите на филма.

Въпреки сериозните критики и липсата на някои значително важни елементи, си струва да изгледате филма заради драматичните сцени, играта на Ал Пачино, диалозите и част от сцените, които са извън терена за американски футбол. Със сигурност няма да си загубите времето, ако отделите 170 минути, за да изгледате „Всяка следваща неделя“, но спокойно той може да бъде съкратен и на 120 без да загуби стойността си.

.